Удобство, неограничени ресурси, всичко на един клик, без да излизаш дори.
На пръв прочит може да ни звучи страхотно.
Развитието на технологиите и индустрията прави животът ни по-лесен.
Ако преди баба ти е ходила 5 км. до най-близката поща, за да изпрати писмо до дядо ти, което той от своя страна ще прочете след 5 седмици, то днес подобно усилие няма смисъл.
В този пост ще разгледаме на пръв поглед даровете на прогреса, които днес са достъпни за повечето хора в развития свят. Тези пък, за които не са достъпни посвещават нерядко целият си жизнен път в преследването им и евентуалното по-лесно съществуване за следващото поколение.
Ще го направим по наш си начин, без много фактология и теория. Аз използвам думата киборги, но могат да бъдат направени паралели с други идеи (трансхуманизъм, биохакинг, велико зануляване и др.)
При всички примери искам да правим един паралел в съзнанието си – Какво реално ни дава това удобство и какво ни отнема! С фокус върху живото общуване между хората.
Ще забележим, че повечето примери са актуални в момента, хората ги търсят, а медиите ги рекламират.
В статията има цветово кодиране, което цели да покаже как съвременната динамика ни тласка към изолация и асоциалност, които са означени в червено.
Съответно примерите от миналото и не толкова дигитализирано ежедневие, които често водят до общуване между хората, преодоляване на трудности и ограничения са означени в зелено.
1. Дигитални и онлайн удобства. Неограничени минути, мегабайти, ТВ канали, умни телефони, часовници и каквото си поискаш
Ситуация:
Тогава – Някъде в далечната 2002 година, когато не просто нямаше мобилен интернет и смартфони, а и покритието на тогавашните М-тел и Глобул още се изграждаше.
Хората използваха масово предплатени карти, зареждаш ваучер от 5 -10 лв. и говориш докато не изчерпаш сумата. Често в по-малки населени места трябваше да се покатериш на по-високо за да имаш обхват. Хората знаеха тези места и отиваха там, когато трябваше да проведат разговор.
Сметката, често се проверяваше с обаждане на оператор и малки неща, като нова мелодия за звънене ни радваха с дни. Когато пък ваучерът започне да привършва, само клипвахме, призвънявахме, чуквахме на отсрещната страна. По-дръзките и изпаднали в нужда хора, дори се случваше да спрат непознат на улицата и да му поискат телефона за да звъннат.
Беше ограничено, може би изнервящо на моменти, но ни караше да търсим решения и помощ. Това пък ни поставяше в ситуации, които не винаги ни бяха комфортни, но обикновено включваха околните и общуване с тях.
Сега – Имаш неограничени мегабайти, имаш ги и извън България, за минути дори не се говори вече. Имаш телевизия, YouTube, Facebook, Instagram, музика, книги, и каквото още си поискаш. Всичко е неограничено, навсякъде – и в града, и на село, и дори на самотен остров.
Телефонът винаги си е с теб, отделяш му всяка свободна минута, в рейса, на опашката в магазина, дори на масата, когато разговорът не ти е интересен. Когато пък ти е интересно – пак се обръщаш към него, този път за да заснемеш момента и да го покажеш.
Знаеш ли, че средното време прекарано пред екрана е над 3 часа? Ако добавим и ежедневието на възрастните, които работят на компютър, а след това и разпускат пред друг вид екран (ТВ или пак компютър), получаваме плашещи цифри.
Имаме си всичко на големия дисплей, поръчваме вечерята от телефона, виждаме най-краткия път до мястото, за което сме тръгнали, търсим любовта в каталог с хората наоколо, обръщаме извънредно много време на хора, които не познаваме.
Сами. Все по затворени от околните, ако имаме нужда от помощ, по-скоро отново ще се обърнем към Google. Ти и телефонът, а светът наоколо изчезва.
2. Дом – да е близо до поне 2 спирки, метро, но да има и паркоместа! Голям супермаркет, детска градина и училище
Ще започна отново с пример от живота на една баба.
Ситуация:
Тогава – Бабата по онова време живее в малко село. В селото няма училище, няма транспорт, родителите работят от рано. Децата от селото се събират в центъра на селото преди изгрев слънце и се насочват към училището, което е през 1 село.
6 километра те вървят всяка сутрин в едната и в другата посока – в пек, студ, сняг, дъжд. Вървят, говорят си, играят, смеят се, закачат се – общуват.
Колкото до дома и бита, храната отглеждали и приготвяли сами, от малки децата се трудели, не им било много приятно, но изпълнявали заръките на родителите, а време за игра пак се намирало.
По-късно вече имало и рейс, и влак, пак се пътувало продължително и на дълги разстояния. Бабата, по онова време вече била млада жена, изживяла трудностите от детството, те вече я били изградили като контакта личност, търсеща и общуваща свободно с познати и непознати. Така когато е във купето на влака или на спирката за автобуса, тя веднага завързвала разговор с хората наоколо.
Често пъти те продължавали с часове, преминавали в приятелства и бъдещи контакти.
Никой компютър не може да се сравнява с величието на човека. Ако има нещо, което ни прави различни, то това е душата ни. Компютрите и изкуственият интелект никога няма да има душа, но може да опита да вземе нашата.
Сега – Внучката на същата баба, родена в големия град, израснала без нищо да ѝ липсва, имала всяко едно удобство, водели я и я взимали всеки ден с една от семейните коли. Животът бил лесен и безгрижен.
Момиченцето израснало, получило добро образование, вече напуснала семейният дом и имаща собствено жилище. Разбира се то било модерно, комфортно и в близост до ключови места.
Все така нищо не ѝ липсвало, ходила на работа, изкарвала хубава заплата, след работа бързо се прибирала и пускала телевизорът. Преди лягане разцъквала телефона за да види къде какво се случва, кой какво прави и си лягала. На следващия ден повтаряла същото.
Не умеела много да общува, мислела за себе си, че е срамежлива, но при подходящ събеседник ще се отвори и разчупи. На прибиране от работа слагала слушалките и слушала музика, или пък си пускала поредния сериал на телефона.
Нямала много контакти, била си самодостатъчна и и не обръщала много внимание кой какво й говори.
Нищо не разбрах, какво изобщо искаш да кажеш!?
Тук малко се отклоних и започнах да разказвам приказки.
Мисълта ми е, че изолацията ни и основно преобладаващо общуване с техника + това, че за всичко някой се е погрижил за да може на нас да ни е максимално лесно и комфортно, води до смърт за човека. Или по-скоро превръщането му в нещо ново – същество без страст, без хъс да постигне нещо (защото просто всичко е постигнато и поднесено на тепсия), разбиращо перфектно интуитивния дисплей, но все по-неразбиращо сложните отношения между хората.
Тук трябва да се запитаме искаме ли максимално удобство и живот посветен на комфорта? До къде ще стигне затъпяването ни и предаването на всичките ни сили в полза на още по-лесен живот?
Какво следва?
Абсурди като човек с 32 микрочипа в тялото, който плаща безконтактно с робствената (не знам как стана тази грешка, но ще я оставя :D) си ръка, можем да поглеждаме с усмивка и леко учудване днес, но скоро може и да ги виждаме около нас.
Коли, които се управляват сами, защото ние сами да ги караме ще е твърде опасно (по статистика на някой престижен източник).
Искам да видите как изглежда този с 32-та микрочипа, намерете си го сами и се запитайте така ли искате да изглеждат децата ви? (Не искам да го слагам тук, да не ми загрозява статията).
Не знам дали това е планът на някого и кой има полза от това хората да заприличат на киборги. Не знам дали някой умишлено налага този начин на живот като еталон за подражание, или ние сами се навираме в устата на звяра.
Всички сме в мрежата без значение дали виждаме фините ѝ нишки или не.
Но…
Когато знаем нещо, когато сме усетили, че това нещо ни тласка напред, събужда ни и ни прави по-добри хора, тогава просто да знаем не е достатъчно!
Излезте навън, както от домовете си, така и от умовете си, погледнете отвъд, приложете това което знаете и усещате. Резултатът винаги ще е невероятен, защото да бъдем хора значи да общуваме и да разбираме другите. Нещо, което един киборг няма как да усети.
