Живеем ли пълноценно?
Много от нас се лутат в ежедневието, изпълняваме безброй задачи, които смятаме, че са ни работа или пък, че имат смисъл. Това често се оказва, че не е така, но как да разберем?
Да се свържеш със себе си, да чуеш какво ти казва тялото, може да звучи абстрактно за много от вас, но всички ние сме усещали тези сигнали и продължаваме да ги усещаме.
Кога най-често можем да усетим дали сме на прав път?
За много от нас пътят в живота, който ние сами сме си наложили за верен, често се оказва едно безсмислено обикаляне в кръг.
То може да продължи до такава степен във времето и да си повярваме, че други пътеки не съществуват.
През това време може да ни се случат и значими събития в живота, като намиране на партньор, създаване на поколение, пътувания, ново жилище и тн.
И въпреки тези забележителни постижение според всеобщия стандарт, може все така да чувстваме, че сме попаднали в някакъв грешен сценарии, който не се отнася за нас, че просто наблюдаваме живота и не се чувстваме живи.
Един от признаците за това е онзи глас, който игнорираме успешно вечер, когато си легнем, през деня с неспирното разсейване – цъкане в телефона, гледане на телевизия, тъпчене с ненужна храна и безкрайни кафета.
Трябва да разберем, че мигновеното прибиране от работа и пускане на телевизора не е норма за живот.
Това е начин да избягаме от себе си и истинският си път в живота.
Защият този глас и това чувство са толкова болезнено искрени и истински, че са способни да ни променят изцяло – ако им позволим.
На срещуположния полюс разбира се имаме и онова прекрасно чувство, което може би много от нас не си спомнят вече, чувството да си легнем вечер приятно изморени, изпитващи задоволство от деня и постигнатото в него, нетърпеливи и вдъхновени да дойде следващият.
В такова състояние целият ни облик се променя, привличаме хората към себе си, излъчваме нещо наистина специално.
Усещаме мига и не изпитваме желание да го притъпим с телевизора или безкрайно скролване във Фейсбук.
И гласът го няма вече, мислите и разкъсващите диалози в главата ни изглеждат притихнали.
Тогава и тялото ни се усеща по-различно.
Всичките пари, успех (които гоним, а не смятаме за важни), всички евтини стимулации и алкохол, всички клюки и забавни предавания, празни приказки и ненужни покупки.
Само защото си мислим, че така трябва, че е стандарт. „НАЛИ ВСИЧКИ ТАКА ЖИВЕЯТ“
Трудно е да се каже какво е правилно за нечий друг живот, да не говорим за цяло едно общество.
Всичко е много различно и еднакви на пръв поглед неща, случващи се на различни хора обикновено остават неразбрани от страни, а от там се правят и грешни заключения.
ПРОСТО НЕ МИСЛИ ТОЛКОВА
Тук е и ролята на този вътрешен глас, на чувството в тялото ни, което винаги ще ни напътства, колкото и да го заглушаваме, неглижираме, игнорираме и отричаме.
